Изгубила надеждата, 

летя през небесата на земята
  и бера от облаците залезни
  клонки от малинов храст. 
  Бодли да имаха не щяха
  такива рани да оставят във душата,
  но и огън да разпалват
  и път да дават на такава страст. 
  Тогава кръв малинова потича,
  сълзите бликват като от фонтан, 
  устните започват щедро да наричат
  и рани, и сълзи, та всякоя по дваж. 
  Но все така летя и никога не спирам,
  дори очите да се пресушат
  и кожата да се напука като земна пръст. 
  Надеждата си никога да не намирам, 
  та вечно да летя, да се издигам, 
  и уморена да не легна на земния си кръст.